Точки, изречения и сънчеви очила (shadowbox)

Следизпитна жега. Стая 705. Сиви тапицирани столове и бавен компютър. Юни 2009. Пиша смс. 

С премерена внимателна непредпазливост бях оставила парчета от бароков пъзел в различните ъгли на безкрайната виртуална празнота. Мечтаех някой да ги разчете, но и в най-лудите ми кошмари не очаквах някой да ги събере наистина.

Още по-малко го очаквам сега, когато светът е придобил началото на нови и другояки цветове; този път сама съм си ги избрала.

Защо тогава? Възвратен опортюнизъм? Застъпване на реалности? Стечение на обстоятелствата? Лош тайминг?

Години занапред дискретно ще парадирам с референции към Лотреамон, за да сигнифицирам своята начетеност.

Телефонът звъни. Бягам в коридора, защото не искам да говоря по телефона пред съквартирантката ми.

Час и половина по-късно двете 'аз' влизат обратно в стаята. Миналото 'аз', черното, яркото, бурното, нестабилното и усещащо, се хили неконтролируемо, предсмъртно.

Бъдещето 'аз', съжалява, че вече е започнало, но все пак изплува уравновесено в пастелни тонове. 

'Ти си изречението, а аз съм точката, която го допълва. Вълча Сестро.' 

'В света на 'всеки си знае' никой нищо не знае.' 

Имате ли талони за градски транспорт?

Нима е възможно цялата разлика да е просто география?

Частично

Тъмно-кафевите разлюляващи се на вид шкафове покрай стената.
Портиера Данчо и нисичка баба със сивкаво-бежова коса.

Прашни бели ажурни пердета и отегчени домашни растения около тях.

Чинове. Черният мат се се подава изпод традиционно синята боя на металните тръби. Като на соц катерушка. Или това което си представям е катерушка а краката на чиновете са само сини. И с онези умерено-черни гумени краища. 

Необичайното и тогава ново усещане да се чувстваш добре като себе си плюс ярко-жълто-есенното усещане за амнистия, защото следващият урок е чак в петък, което изразяваш с лигавене.
Евтино кафе от ретро машина.

- Как се казваш?
- О, ще го запомня, защото моето име е същото.

Трамвай двайсет. Оранжево и бяло. Освен когато според електронния брояч на спирката остават осемдесет и осем минути докато дойде.

Губят се думи.

Компютър

'Саша, бях у тях веднъж и е като музей. Или пещера. Този човек няма компютър.
Само купища книги.'

Буркани, буркани, буркани. Някои с формалин, някои с обещания за мармалад, утре.

Имаш ли заек?

Имам заек.

Но папата умря.

Нека запалим по свещ и да се редим на опашка за лъжи.

Епистоларна Вакханалия

И това ли беше всичко?

Като онези стъклени аквариуми, където трябва да пуснеш монета от 50 стотинки и имаш половин минута да си изтеглиш плюшена играчка с помощта на роботическата ръка-кран-нещо-си, и тъкмо като си хванал ококореното антропоморфно плюшено животинче в шокираща цветова комбинация което е най-отгоре в купчината, и вече доволно си представяш как някак си си се преборил със гравитационните закони на бизнеса и дългите години през които въпросното антропоморфно плюшено животинче занапред ще събира прах на бюрото ти (или по-вероятно бюрото на приятелката ти) преминават на забързан каданс пред очите ти,  роботическата ръка-кран-нещо-си в последния момент изпуска каквото си уловил, и трябва да сложиш нова монета.