Точки, изречения и сънчеви очила (shadowbox)

Следизпитна жега. Стая 705. Сиви тапицирани столове и бавен компютър. Юни 2009. Пиша смс. 

С премерена внимателна непредпазливост бях оставила парчета от бароков пъзел в различните ъгли на безкрайната виртуална празнота. Мечтаех някой да ги разчете, но и в най-лудите ми кошмари не очаквах някой да ги събере наистина.

Още по-малко го очаквам сега, когато светът е придобил началото на нови и другояки цветове; този път сама съм си ги избрала.

Защо тогава? Възвратен опортюнизъм? Застъпване на реалности? Стечение на обстоятелствата? Лош тайминг?

Години занапред дискретно ще парадирам с референции към Лотреамон, за да сигнифицирам своята начетеност.

Телефонът звъни. Бягам в коридора, защото не искам да говоря по телефона пред съквартирантката ми.

Час и половина по-късно двете 'аз' влизат обратно в стаята. Миналото 'аз', черното, яркото, бурното, нестабилното и усещащо, се хили неконтролируемо, предсмъртно.

Бъдещето 'аз', съжалява, че вече е започнало, но все пак изплува уравновесено в пастелни тонове. 

'Ти си изречението, а аз съм точката, която го допълва. Вълча Сестро.' 

'В света на 'всеки си знае' никой нищо не знае.'